Капки роса върху лотосов цвят - Дзен поеми от Рьокан

Среднощ,дълбоко в планината
седя вглъбен.
Наоколо е пусто и спокойно-
човешките дела не стигат тук.
Безкрайна нощ погълнала е
всичкия ухаен дим на пръчицата.
Робата ми се превърна в одежди от роса.
Безсънен тръгвам през леса...
Внезапно над върха
изплува пълната луна.

Протягащи ръце, залитащи,
Под огромното небе -
Вълшебни сънища
Под цъфнали череши.

Като малко поточе
Тичащо през зелени мъхове
И каменни пукнатини,
Аз също тихичко
Ставам бистър и прозрачен.



Да, аз съм истински тъпак,
Живеещ сред дървета и треви
Моля, не ме питайте какво е илюзия и какво - просветление...
Този стар глупак обича само да се усмихва на себе си.
Газя в потоците с големи крака
И нося торба на гърба си
В светлия пролетен ден.
Това е моят живот
И светът не ми дължи нищо.





Когато всички мисли
Се проснат изтощени
Аз се шмугвам в гората
И бера овчарска торбичка.

На свечеряване
Често се катеря
Към върха Кагами.
Елени реват,
Гласовете им потъват
В купчини кленови листа,
Разстлани в тишина
Долу в подножието.





Смесвайки се с вятъра
Пада снега,
Смесвайки се със снега
Духа вятъра.
До огнището
Аз си опъвам краката
Пилея си времето,
Затворен в колибата.
Броейки дните,
Откривам че и февруари
Е дошъл и отишъл
Като сън.





Днес нямам късмет в моята просяшка обиколка,
Влача се от село на село.
По залез ме делят
девет планини от моята колиба.
Вятърът пронизва крехкото ми тяло
И моята паничка е толкова окаяна...
Това е пътят, който съм избрал -
През глад и студ, през болка и разочарование.






Диви рози
Откъснати от полята,
където крякат жаби.
Нека цветовете им плуват
В чашите с вино.
Радвай се на всяка минута!





Наблюдавам хората по света -
пропиляват живота си копнеещи за някакви неща,
и неспособни да утолят желанията си,
падат в тъмата на отчаянието
и сами се изтезават.
Дори ако получат желаното,
Колко дълго могат да му се радват?
Заради едно небесно удоволствие,
Те си навличат десет мъчения на ада,
И се връзват по-здраво за воденичния камък.
Такива хора са като маймуни,
Които трескаво се опитват да хванат отразената луна във водата,
А после падат във водовъртежа.
Как безкрайно страдат носещите се по течението на живота.
Изключвам себе си, мисля за тези хора по цяла нощ
И не мога да спра да плача.






Моето наследство -
Какво ще бъде то?
Цветята на пролетта,
Кукувицата през лятото,
И алените кленове на есента.....

Дайгу Рьокан (1758 - 1831) е дзен-поет и монах. След като някакъв крадец преобърнал наопаки къщата му и не намерил нищо ценно, Рьокан написал следното тристишие във форма хайку:

 

ГЕНРО

Белият облак е надвиснал над върха
на Зелената планина над езерото
Който и да гледа
и да се възхищава на тази гледка,
не бива да харчи думи напразно.

В полунощ дъждът зад прозорците
потропва по листата на банановата палма.
Бризът на късната пролет
играе с плачещата върба на брега на реката.
Повея на вечността идва тук и там,
Нищо повече,нищо по-малко.

Когато иска,той изкачва планината.
В часовете за отмора белите облаци,
неговите приятели, са с него.
В покоя той получава вечна радост.
Никой друг,освен изучаващите Дзен,
не може да се възползва от такова щастие.

Истинското приятелство надхвърля границите
на близостта и отчуждението.
И няма разлика в това
дали приятелите ще се срещнат или не.
На старата слива,окичен с цвят,
южният клон владее цялата пролет,
колкото и северния.

Целия свят и моята градина.
Птиците пеят мои песни.
Вятърът е моето дихание.
Танците на маймуните са мои.
Плуващата риба е израз на свободата ми.
Вечерната луна се отразява в хиляди езера,
но когато планината се покланя на луната,
всички образи изчезват,
и върху водата остава само сянката.
Обичам всяко цвете,
предвещаващо пролетта,
и всяко листо,
изрисувано от есента.
Да пребъдат във вековете
щастливите превръщания!